Ето ме днес,на 37год! Дали съм
помъдряла,или все още съм със
детските си навици?Дали съм
остаряла,или чувам стария
часовник да върти?
А може би,тепърва ще прогледна
и ще осъзнавам грешките си.Така
или иначе,времето неумолимо
си върви.И питам се,кога порастнах?Сякаш вчера,бях дете.
И питам се,кога забравих майчините ласки?А сякаш вчера,
лягах на коленете й,за доза
нежност. А сега,когато аз съм
майка...Разбирам тревогите й вечни.И безсънните й нощи.
И силата да се пребори,с ежедневието сиво.Да не говорим,
за сълзите горещи-от грешките
бездомни.Да не забравя,и за
болката неземна-от страховете
си не безпочвени.Сега;Мила мамо,аз ти благодаря!Благодаря,че ме направи Човек! Благодаря,че те имам!
Благодаря,че ми предаде силата си!
Благодаря,че ме обичаш!
Поклон дълбок! ОБИЧАМ ТЕ!