Ето ме днес,на 37год! Дали съм
помъдряла,или все още съм със
детските си навици?Дали съм
остаряла,или чувам стария
часовник да върти?
А може би,тепърва ще прогледна
и ще осъзнавам грешките си.Така
или иначе,времето неумолимо
си върви.И питам се,кога порастнах?Сякаш вчера,бях дете.
И питам се,кога забравих майчините ласки?А сякаш вчера,
лягах на коленете й,за доза
нежност. А сега,когато аз съм
майка...Разбирам тревогите й вечни.И безсънните й нощи.
И силата да се пребори,с ежедневието сиво.Да не говорим,
за сълзите горещи-от грешките
бездомни.Да не забравя,и за
болката неземна-от страховете
си не безпочвени.Сега;Мила мамо,аз ти благодаря!Благодаря,че ме направи Човек! Благодаря,че те имам!
Благодаря,че ми предаде силата си!
Благодаря,че ме обичаш!
Поклон дълбок! ОБИЧАМ ТЕ!

Здравейте.

Причината,да напиша всичко това е филма;
,,Да върнеш времето назад"". И по точно,
когато артистката Айше умира.Знам,че много
от Вас не обичат турските сериали.Но,не затова
става въпрос.Искам,да Ви разкажа какво почуствах.
А чуството беше...Болка! И за миг осъзнах,колко
е кратък живота. Запитах се,дали и ние бихме
могли, да  стигнем висотата на тази героиня?Дали,
осъзнаваме силата на нашите решения? Дали, можем
да поискаме или дадем прошка,на хората които са
ни наранили и обидили? Дали,можем и искаме да внесем
светлина и топлина,в нечие сърце-без да мислим,за
своето ,,ЕГО""? Аз, не съм болна и няма да умирам.
Но, в сърцето си имам място за прошката;за детската
усмивка на моето дете;за любимия човек;за своите
родители;за приятели добри...И за миг,се усъмних
дали успяваме да съхраним,,Човещината и Ценностите си""! Дали борбите,които водим всеки ден ни носят - някаква морална стойност?Дали,злобата;лицемерието;
лъжата;и пошлите думи са нашите приоритети? Много въпроси,се блъскат в мен.Но,кажете Вие...Как се събира,разпиляното и нужно?

Днес,
прочетох постинга за лъвчето Кристиан.
И мога, да ви уверя,че едва не се разплаках.Истината, за една
толкова чиста и неподправена любов-е просто невероятно.
Лошото е,че ние хората оценяваме любовта едва,когато я загубим.
Но докато я има, нека я съхраняваме и почитаме.Аз лично,
бих се радвала да имам подобна любов, подобна на самите
осиновители.И искрено се надявам,да срещна много съмишленици.



С уважение; Петкова